Цяла нощ мисля за лошото в хората и за предателството...Защо боли толкова, когато те предаде любим човек...Защо не мога просто да затворя страницата, а не спирам да си блъскам главата за това кое е редно и кое не... Защо ми е? От кога моралът и принципите са нещо, което те наказва толкова жестоко...Което ме наказва толкова жестоко...Искам само болката да спре... Нищо повече... Искам да продължа напред, а не мога... Не мога да пусна онова, което години наред ме правеше безкрайно щастлива, даваше ми смисъл да живея, да дишам, да ставам сутрин.. А сега- сега като Милена не искам да чувствам, не искам мисля, не искам да видя всички тези неща... Толкова ли съм слаба, че не мога просто да кажа край. Стига! Защо поемам толкова много мъка и защо се наказвам, защо позволявам на хората да ме наказват за неща, за които не нося вина.. Какво ми има? Толкова ли се мразя?