понеделник, 6 януари 2014 г.

Сега съм просто аз...

От този момент си никой за мен!
От този момент съм друга съвсем!
Ще съм смела и ще се справя сама!
Животът започва тук и сега!
От този момент ще вярвам в мен!
От този момент съм друга съвсем!
И от този момент се смея на глас!
Позна ли ме обич? Сега съм просто аз!

вторник, 31 декември 2013 г.

Принцът на мрака

Онзи ден с Краси прекарахме дълго време обсъждайки образа на принца на мрака в моя живот. Днес изчетох старите си публикации и осъзнах нещо важно- ами ако аз всъщност съм "принцеса на мрака" също. Всичко, което пиша, е за болката, тъгата и мрака в мен. Такава ли съм всъщност- мрачна като всички онези тъмни принцове и страдалчески герои в живота ми? За това ли ме привличат. До сега винаги съм мислела, че слънцето, което нося вътре в мен и желанието да им дам светлина и надежда са основните мотиватори за свързването ми с такива хора. Да се опитам да ги спася. Но от какво? Защо винаги искам да съм линейка и да спасявам хората от техните собствени грешки...Тема за сериозен размисъл. Особено днес- на прага на новата година.

Пристрастена към драмата



Пристрастена към драмата

Мислите в главата ми буквално бушуват вече цяла година. Толкова ме беше страх да напиша какво точно се случва в главата ми. От вчера пръстите буквално ме сърбят да пиша, а аз се измъквам от себе си с оправданието, че ще се разстроя излишно и ще плача много. А толкова имам нужда да се отърва от тежкото бреме на избягваните умишлено мисли.
Миналата година, когато всичко онова се случи, просто си забраних лошите мисли. На шега, на майтап- то проработи. Гонех ги като демони от главата ми, а те просто са отивали по-дълбоко, оформяйки един стабилен блок от неизказани чувства и неосъзнати нужди. И сега какво- време ли е да ги махна? Да ги изкажа гласно ( в моя случай писмено де) или да ги оставя там в блока, да продължават да се бетонират още по-здраво в съзнанието ми.
Толкова исках да съм силна- да махна с ръка и да кажа просто и ясно- никога повече никой няма да ме нарани. Да забравя всичко и да продължа напред. Да, ама не. Ако някой ви е казал, че става толкова просто – е не е. Поне за мен не е. Не можах. Въпреки упоритото ми бягство от себе си и всички бушуващи в мен емоции, те започват да ме заливат. Аз продължавам да се дърпам като магаре на мост, но те са се надвесили над мен като огромна вълна, която ще ме помете. И аз не знам дали ще оцелея след това. И тук не е въпрос дали мога да плувам или не. Мисля, че всеки се дави в морето от емоции, дълго заравяните дълбоко в съзнанието и подсъзнанието.
Не знам дали е просто защото съм драма куин или защото по друг начин не мога да изразявам себе си, но понякога имам чувството, че вече съм удавена.
Рових се упорито в главата си, търсих неразрешените конфликти в детството си и ето ме сега- знам за тях, чудесно се виждам от страни, но от това не ми става по-хубаво. Напротив още по-тъпо ми е, че пак правя всички онези ужасни неща на себе си. Не познавам по-голям мазохист от мен. Дълго разследвах причините за това и все още не мога да ги асимилирам. Как е възможно да обичам някой , който ме тормози и ме наказва за собствените си грешки ? А как е възможно да обичам някой, който ме отблъсква постоянно и който ме умоляваше да махна демоните от главата му с цената на собственото ми лично достойнство? Ей, какво ми има? Защо съм толкова сбъркана в главата?
Стана година от най-гадното и най-трудното решение, което съм взимала. Още си мисля, че постъпих невероятно егоистично. Но не беше ли това първата стъпка за отстраняването на мазохизма от душата ми. Боже, защо позволявам това? Никога няма да разбера верния отговор. Или може би не сега.
Ето днес е нова година и се опитвам да се убеждавам, че не ми липсва някой, който дори гадно, но да осмисли деня ми. Защо не съм си самодостатъчна? Как сме устроени- да бъдем с някой или да бъдем със себе си? Понякога М. ми липсва толкова много, че сърцето ме боли. Знам, че страдам от абстиненция и че според изследователите това са нормалните неща. Защо обаче другите се пристрастяват към наркотици, алкохол, а аз към драмата. Какво толкова ме привлича в болката на душата? Защо някой трябва да ме смазва, за да се чувствам жива? Много съм объркана от себе си..Как се лекува това ?
Четох книги с универсални стъпки за справяне с пристрастяването. Правих ги последователно и упорито, все едно от това зависеше живота ми. На моменти наистина се чувствах така. Застанала във вода, която и при най-малкото ми движение ме облива и започвам да се задушавам. Понякога събирах сили да се повдигна на пръсти и да дишам с отворени гърди. Понякога се бунтувах и поемах напред, за да изляза от това метафорично езеро. Успявах – за малко. После пак се връщах в изходна позиция. Страхът, че няма да намеря брега ме сковаваше и тогава просто стоях мирна, за да мога поне да дишам. И сега съм изправена пред поредната лична буря и страхът ме е сковал. Ами ако вече няма бряг? Ами ако там стане по-дълбоко? Как да тръгна пак? А блока ми от емоциите ме притиска още по-силно и понякога и не мога да дишам.
Опитах какво ли не. Започнах да изучавам себе си през призмата на астрологията. Търсех себе си, ровейки в самотата си и опитвайки се да намеря онова криво огледало, което ме показва истинска. Обаче се обърках, защото вече не знам коя съм, нито коя съм била. Понякога си мисля, че не знам и коя искам да бъда всъщност. Истинска, свободна или каква?
Промених се много последната година. Станах по-егоистична, по-интересуваща се от мен самата, по-неотстъпчива за нещата, които ми вредят. Четох в една книга, че когато започнеш да обичаш себе си, ще видиш света по нов начин, както и той ще те види друга. Дали наистина се случи това? Загубих хора, които смятах за важни и за съществени по моя път на израстване и съзряване. Още ми липсват и не знам дали тъпата ми гордост или това, че малко повече уважавам себе си, ми пречи просто да се обадя и да бъдат пак част от живота ми. Приех, че това е просто етап и аз трябва да се справя с него.