Най-трудното нещо бе да започна. Че мога да пиша мога. Че чета много и обичам хубавите книги също . В училище ми вървеше в творческите неща, но колкото повече хората ме навиваха, че мога да пиша, толкова по-малко вярвах, че написаното от мен би имало някаква стойност.
Обикновено започвам да творя когато съм много объркана и нещо ме тормози. Така да се каже- подреждам си мислите, изразявайки ги на листа- като че ли буквичките те удрят по-силно в главата и честно казано се чудя как да се предпазя от тази пулсираща болка в следствие осъзнатото значение на всяка една дума. За какво пише обикновено една наранена жена- за любовта, за болката, иска да изрази всичко, което я тормози и тази болка да се махне. Ама не може. Не става. Колкото и да го желаеш. Гадната болка се изхранва с твоята бедна душа. Тя черпи великите си сили от теб, от измъчената ти душа и няма да спре, ако не кажеш- абе майната ти,я се разкарай от мен. Искам да продължа. Как обаче ? Ето това е въпросът. Времето лекувало. Поредната глупост. Как времето ще лекува. То само спомага за задълбочаване на кризата и войната със себе си се разгаря с пълна сила. Търсиш пътя към другия- как да си го върна, а забравяш да вървиш към себе си, непрекъснато се криеш. Хоп и да завиеш най-накрая и те обзема онзи страх- ами ако има какво още да направя. Е, няма. Разбери го най-накрая, Няма как да излекуваш всички болни на този свят, няма как да стоплиш сърцето на най-ледените хора , няма как да стане, ако първо не си простиш. Е, как така ще си прощавам сама на себе си, се питаш. И започваш още повече да човъркаш раната. А тя боли. Мислиш си, че е някакъв ужас. Е така е. То е като да се нараниш и да се опиташ да сложиш спирт на раната. Ей, много боли. Мислиш си, че няма край. И после следва облекчение. Същото е и с душата. Колкото повече ровиш, толкова повече боли. И колкото повече боли, ти толкова повече забравяш, че на края има само облекчение. Но то наистина боли. И ти се чудиш какво да направиш. Е, няма какво. Просто боли и търпиш. А какво следва и дали наистина има облекчение, не знам. Още не съм стигнала до там. Даже не знам дали съм застанала на правилното кръстовище. Но имаше много болка до момента. Е, без нея нямало как. Е, как да няма. Трябва да има. Ама то да обичаш не е никак лека работа. Който не е минал от там не знае и вярва, че любовта е невероятна. Да, тя е такава а и още много други неща. Сега ще разровя моите болезнени спомени и ще разкажа за моята любов и моята болка.
Глава 1: Х.
Когато срещнах Х. бях малка, глупава и заблудена. Исках да взема всичко. Смятах, че любовта е нещо нежно, красиво, вълнуващо, всеобхватно. Исках да имам нещо, което да прави всеки ден уникален. Е, намерих го. Леле как осмисляше живота ми това чувство. Никога няма да забравя любовта, която изпитвах тогава- обсебваща, чудовищна, жестока, наказваща, тръпнеща, изпълваща и още много неща. Ще кажете- еми супер. Нали това си търсила. Е, лъгала съм се. Както ние всички се лъжем всеки ден. Той беше силен, могъщ дори. Като принца от приказките. Как се вълнувах от всяка среща. Показа ми нови светове, които не съм си и мислела, че съществуват. Бяха толкова различни от моите- въображаеми и реални светове. Но като че ли не обърнах внимание колко черно-бели бяха те. Нямаше допълнителни цветове, нюанси. Нищо. Просто така, изчистени, категорични. Сякаш светът е ясен, подреден. Опитах с огромно желание да се впиша в този свят- без никакъв успех. Няма как. Аз съм многолика, пъстра, с богато въображение. Как да се затворя в рамки? Как? Е, нали не мислите, че съм успяла. Той искаше да има сериозна, отговорна, принципна, твърда жена. А аз бях точно обратното- непредсказуема, непосточнна, безотговорна, емоционална. Е, как да превърнеш подобно същество в някакво подобие на учителката ти по математика от гимназията. Няма как. Нищо не помогна. Нищо, повярвайте ми. Нищо.
Няма коментари:
Публикуване на коментар