Докато гледах централните емисии на трите национални телевизии на 20 май, си казах, че те с лекота се справят с големите въпроси на деня.
В смисъл, че просто ги заобикалят.
Понякога елегантно, понякога не толкова, но това изобщо не ги притеснява. Опасявам се, че дори някой замразен досега в московски фризер български левичар да взриви отново купола на “Света Неделя”, резултатът от репортерските усилия няма да бъде по-различен от онова, което ни поднесоха за събитията край софийската джамия. Външно изглеждаше, че всичко е наред, всичко е отмерено с пипетката - един атакист, един мюсюлманин, Сидеров, външният министър, Бойко, разбира се, и пр.
Ако се вгледате по-внимателно в трите репортажа обаче, нещата не са толкова безобидни. Наложи се Бойко например да дава пространни изявления, сигурно е бил много щастлив два дни да дообяснява какво е искал да каже. И друг път му се е случвало, но това е било част от говоренето му, което по принцип е фриволно екстатично и му носи досега успех. Обаче сега случаят не е такъв. Просто го бяха насекли с касапския нож - с онзи, който репортерите използват за репортажите си, за да окастрят едно или друго изявление. Няма спасение от този нож - и казаното от теб доста често е оставено на милостта на случайността. По този начин се редактира всъщност и историята, понеже понякога политиците оставят и свидетелства с по-голяма трайност от 24 часа.
Някои коментатори от печата се позоваха на редактираните с касапския нож изявления на Бойко от вечерните емисии на 20 май - и след това се оказа, че са се подвели. И всичко това заради невъзможността на някои репортери да преценят кое е наистина важно.
Може да се състави цяла антология от подвеждащи фрази, транжирани от онзи касапски нож. Когато репортерите тичат от събитие на събитие, не им остава време изобщо да се замислят за истински важното в едно или друго изявление, за нюансите да не говорим. По-дълбоката причина обаче е друга. Днес коментаторите са в немилост, всъщност ги няма от години, излиняла е дори представата за тях. Те не са нужни на телевизиите, което е един от най-големите абсурди. Немислимо е 7 часа след разправиите край джамията трите телевизии да не извадят подготвени хора, за да осмислят тези събития. Повечето от класическите телевизионни коментатори изчезнаха преди петнайсетина години, а днешните водещи избягват старателно да канят оцелелите, за да не се види колко е собственият им ум.
Коментаторът е опасно нещо, той има собствено мнение, може да изръси нещо, което да не се хареса на телевизионните чорбаджии, да не им е изгодно. Днес има някакви хора, които се отъркват край международните събития - Да живее международното положение!, имаше такъв соц лозунг - обаче го правят по най-дърварския начин и никой не им обръща внимание. А и от техния бъбреж нищо не зависи, той е безопасен за безкрайните местни комбинации. Този бъбреж е една от най-семплите части от голямото нищоговорене. Негово вдъхновение са интернет източниците. Това са интернет плямпала, които никога няма да се доберат до собствена промисъл за едно или друго.
И президентът Първанов изсипа един черпак неистина към голямото нищоговорене. В Кърджали той заяви следното: “В центъра на София се създава провокация, каквато не е позната, аз го казвам като историк, за цялата ни нова история”.
Очевидно е, че това е лъжа. Съвсем по стандартите на последните години - когато никой не се интересува истински какво всъщност изрича. Когато мнозина разчитат на малокултурието на репортерите, които са ги заобиколили като някакви мушички и лековерно ги зяпат в устата. Това говорене обслужва само конкретни нужди, ден за ден, и всичко минава и заминава в небитието, тъй смятат тези хора.
Те никога няма да схванат, че отминалият ден е всъщност част от бъдещето.
Първанов е историк - така е, обаче внезапно е забравил, че станалото пред джамията е една дребна екзалтация в сравнение с истинските провокации, които собствената му партия организира по най-недалновидния начин - недалновиден дори за лисица като Живков. През 1984 година, когато бяха сменени имената на турците, и през 1989 година, когато просто бяха натирени от страна, която те и до днес смятат за своя родина. Когато в тяхно отсъствие разрушиха къщите им или разграбиха имуществото им. И последиците от тези провокации на държавата срещу част от собствените й граждани ще тлеят още десетилетия.
Все едно, че всичко това не е ставало, все едно, че няма милиони хора с памет за онези събития - и сега историкът Първанов изрича тази нелепица. Ако той си позволява да проявява подобно неуважение към историята, какво да говорим за обикновената политическа паплач. Тези хора не искат да се помни нищо по-далеч от днешния ден, изглежда това им дава възможност да се усещат по-значими. Първанов знае добрекакво означава “нова история”, за да не ни залъгват сега мишките от екипа му, че е имал предвид времето след промените през 89-а година.
Гледах Христо Бисеров в “Панорама”. Може да го смятате за еничар на Доган, обаче той беше с класи над обичайното стържене на външния министър, който по едно време си позволи дори да вметне, че не искал да участва в махленски разправии. Макар че тъкмо днешната българска дипломация е махленско поприще с абсурдни стандарти. И подобна преструванковщина превръща новата ни история в нещо, което сякаш е писано със симпатично мастило.
Петър Стоянов пък разказа, пак в “Панорама”, една сантиментална история, както се полага на бивш български държавен глава - как някакъв българин изпитал нечовешка гордост от факта, че нашият Петър е застанал редом до президента Клинтън - понеже бил се съгласил САЩ да бомбардират Сърбия. Пък сетне онзи горд българин се оказал турчинът бай Хасан, пък неговия зет бил Том Ханкс, който играел източноевропеец в някакъв филм (всъщност “Терминалът”) и говорил от време на време на развален български. Стоянов пък се опитва да пише новата история с притчи.
Обаче изобщо не си дава сметка, че бай Хасан може и да се просълзява, когато го вижда за пръв и последен път, обаче изобщо не е известно какво се крие в сърцевината на неговата памет.
Между другото, същият Стоянов изрече и една сантиментална неистина: “След като си служил пет години, след като си загубил избори, (трябва) да се огледаш и точно както след като си служил военната служба, да видиш кое ти подхожда най-много. Сега, друг е въпросът, че у нас се създаде една, наричам я политическа класа, хора, които им се ще да служат непрекъснато”.
А хората помнят, че той се опита по най-комичния за един бивш президент начин да се върне в политиката - стана депутат от СДС, сетне за кратко оглави партията, още по-сетне имаше разправии в един софийски район, откъдето го изхвърлиха и щеше да се стигне до ръкопашни схватки.
Това е известно. Но в България то спокойно може да бъде представено и като висок етичен жест. Започвам да си мисля, че може би тези хора наистина не помнят онова, което ги е наскърбило по някакъв начин, паметта им не задържа нищо, което ги унижава.
Няма дебат - не може и да има, когато всеки използва историята, както намери за добре, за собствените си нужди. По най-примитивния начин. Така използват и днешния ден. Говорят срещу изборния туризъм, променят закона - а пращат в Кърджали 3000 души българи, за да изберат човека на ГЕРБ.
Тези хора отдавна не се интересуват как изглеждат във вашите очи, те просто разговарят помежду си. Днешното публично говорене е точно това - словесно дърлене в един затворен кръг, публичността всъщност е привидна.
Дори кинжалите, които размахват един срещу друг, са книжни и напълно безопасни.
Между другото: какво стана с онзи нож, който някой размахваше пред джамията?
Нито една телевизия не се заинтересува повече от него. Само дето етнически мир не се пази по този начин. Това е все едно да гушнеш пепелянка в пазвата си. Този дребен детайл също подсказва, че и телевизиите изобщо не се интересуват от истинските заплахи.
Парламентарните декларации са само дежурен аксесоар, някаква мокра кърпичка за изтриване на лекета, която обаче само разлива петното. Част от обичайната бъбривост. Ако някой издаде сборник с парламентарните декларации през последните 20 години, това ще бъде антология на зле прикритото равнодушие, набор от думи без особена тежест и последици. Това също изтощава не само езика, изтощава и самата история.
Декларациите са рахитичната продукция на парламента. Той се оживява само когато дебатът се пренася на терена на личното. Тогава всякакви съображения отпадат. В последния парламентарен контрол без никакви угризения депутатът от БСП Стойнев намеси и бащата на просветния министър, понеже онзи уволнил някаква симпатизантка на БСП. Ето как: “Вашият баща и досега ходи на работа на “Позитано” и не е уволнен”. Игнатов остана смаян. Понеже още не е разбрал, че личното е енергията на българския дебат.
А външният министър заявил, че в продължение на 50 години България е била пример за етническа и религиозна толерантност. Къде, в кое посолство на Запад се е крил Младенов при високопоставения си баща, та не знае, че България изобщо не е пример за етническа толерантност. Българският народ - да! Но България задълго още ще остане в представите на света като страна, която е упражнила в края на 80-те години истински геноцид. Дори руските комунисти в ония години бяха придобили човешки вид.
Тези хора се държат не като държавници, а като чиновници, които чакат обедната почивка, за да треснат табелата “Затворено” в лицето на Историята.
Виждал съм с очите с в завод “Китка” в Нови пазар нещо, което бе по-позорно от звездите, които нацистите са принуждавали да носят евреите. Някои турци там имаха табелки с новите си български имена, за да не ги забравят, а и да знаят как да се обръщат към тях останалите работници, за които това също бе непоносим гледка.
Сега най-правоверните в ония години лепват с лекота етикета “фашист” на някой.
Дори Цветанка Р., която обичайно прелива от бъбривост, се отчая от Станишев. Ако някой е слушал разговора й по-миналата неделя с Бойко и тази със Станишев, ще реши, че живее в две различни държави. Този тип празнословни рандевута вече нямат никакъв смисъл. Спасението е в някакъв нов жанр - може би “Очна ставка”, тъкмо ще има и физически любезности.
Станишев и той коментира казаното в “Уикилийкс” за Бойко, но да не бърза да се радва, понеже ще дойде и неговият ред. И изобщо всички цитират като папагали този сайт. А той е най-тежкият компромат, който е изготвян някога срещу САЩ. Не е лошо местните ситуационни американофили (по Пантев) да имат предвид това.
Онези, които се прехласват прекалено по нашите сериали, не е лошо да хвърлят по едно око на продукцията на FOX CRIME.
Ето ви един диалог, който има връзка с казаното дотук.
Един от героите споделя, че пътува. “Накъде?” - го питат. “Без конкретна цел” - отговаря той. “И как тогава ще разбереш, че си пристигнал?”
Как изобщо нашите политици разбират, че са пристигнали някъде?
Последната ми дописка постигна рекорда за тази рубрика - над 56 хиляди прочитания. В годините преди 10 ноември 1989 година това щеше да бъде повод да разкарат вашия дописник. Как щяха да го направят? И как биха го направили днес?
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=910724
В смисъл, че просто ги заобикалят.
Понякога елегантно, понякога не толкова, но това изобщо не ги притеснява. Опасявам се, че дори някой замразен досега в московски фризер български левичар да взриви отново купола на “Света Неделя”, резултатът от репортерските усилия няма да бъде по-различен от онова, което ни поднесоха за събитията край софийската джамия. Външно изглеждаше, че всичко е наред, всичко е отмерено с пипетката - един атакист, един мюсюлманин, Сидеров, външният министър, Бойко, разбира се, и пр.
Ако се вгледате по-внимателно в трите репортажа обаче, нещата не са толкова безобидни. Наложи се Бойко например да дава пространни изявления, сигурно е бил много щастлив два дни да дообяснява какво е искал да каже. И друг път му се е случвало, но това е било част от говоренето му, което по принцип е фриволно екстатично и му носи досега успех. Обаче сега случаят не е такъв. Просто го бяха насекли с касапския нож - с онзи, който репортерите използват за репортажите си, за да окастрят едно или друго изявление. Няма спасение от този нож - и казаното от теб доста често е оставено на милостта на случайността. По този начин се редактира всъщност и историята, понеже понякога политиците оставят и свидетелства с по-голяма трайност от 24 часа.
Някои коментатори от печата се позоваха на редактираните с касапския нож изявления на Бойко от вечерните емисии на 20 май - и след това се оказа, че са се подвели. И всичко това заради невъзможността на някои репортери да преценят кое е наистина важно.
Може да се състави цяла антология от подвеждащи фрази, транжирани от онзи касапски нож. Когато репортерите тичат от събитие на събитие, не им остава време изобщо да се замислят за истински важното в едно или друго изявление, за нюансите да не говорим. По-дълбоката причина обаче е друга. Днес коментаторите са в немилост, всъщност ги няма от години, излиняла е дори представата за тях. Те не са нужни на телевизиите, което е един от най-големите абсурди. Немислимо е 7 часа след разправиите край джамията трите телевизии да не извадят подготвени хора, за да осмислят тези събития. Повечето от класическите телевизионни коментатори изчезнаха преди петнайсетина години, а днешните водещи избягват старателно да канят оцелелите, за да не се види колко е собственият им ум.
Коментаторът е опасно нещо, той има собствено мнение, може да изръси нещо, което да не се хареса на телевизионните чорбаджии, да не им е изгодно. Днес има някакви хора, които се отъркват край международните събития - Да живее международното положение!, имаше такъв соц лозунг - обаче го правят по най-дърварския начин и никой не им обръща внимание. А и от техния бъбреж нищо не зависи, той е безопасен за безкрайните местни комбинации. Този бъбреж е една от най-семплите части от голямото нищоговорене. Негово вдъхновение са интернет източниците. Това са интернет плямпала, които никога няма да се доберат до собствена промисъл за едно или друго.
И президентът Първанов изсипа един черпак неистина към голямото нищоговорене. В Кърджали той заяви следното: “В центъра на София се създава провокация, каквато не е позната, аз го казвам като историк, за цялата ни нова история”.
Очевидно е, че това е лъжа. Съвсем по стандартите на последните години - когато никой не се интересува истински какво всъщност изрича. Когато мнозина разчитат на малокултурието на репортерите, които са ги заобиколили като някакви мушички и лековерно ги зяпат в устата. Това говорене обслужва само конкретни нужди, ден за ден, и всичко минава и заминава в небитието, тъй смятат тези хора.
Те никога няма да схванат, че отминалият ден е всъщност част от бъдещето.
Първанов е историк - така е, обаче внезапно е забравил, че станалото пред джамията е една дребна екзалтация в сравнение с истинските провокации, които собствената му партия организира по най-недалновидния начин - недалновиден дори за лисица като Живков. През 1984 година, когато бяха сменени имената на турците, и през 1989 година, когато просто бяха натирени от страна, която те и до днес смятат за своя родина. Когато в тяхно отсъствие разрушиха къщите им или разграбиха имуществото им. И последиците от тези провокации на държавата срещу част от собствените й граждани ще тлеят още десетилетия.
Все едно, че всичко това не е ставало, все едно, че няма милиони хора с памет за онези събития - и сега историкът Първанов изрича тази нелепица. Ако той си позволява да проявява подобно неуважение към историята, какво да говорим за обикновената политическа паплач. Тези хора не искат да се помни нищо по-далеч от днешния ден, изглежда това им дава възможност да се усещат по-значими. Първанов знае добрекакво означава “нова история”, за да не ни залъгват сега мишките от екипа му, че е имал предвид времето след промените през 89-а година.
Гледах Христо Бисеров в “Панорама”. Може да го смятате за еничар на Доган, обаче той беше с класи над обичайното стържене на външния министър, който по едно време си позволи дори да вметне, че не искал да участва в махленски разправии. Макар че тъкмо днешната българска дипломация е махленско поприще с абсурдни стандарти. И подобна преструванковщина превръща новата ни история в нещо, което сякаш е писано със симпатично мастило.
Петър Стоянов пък разказа, пак в “Панорама”, една сантиментална история, както се полага на бивш български държавен глава - как някакъв българин изпитал нечовешка гордост от факта, че нашият Петър е застанал редом до президента Клинтън - понеже бил се съгласил САЩ да бомбардират Сърбия. Пък сетне онзи горд българин се оказал турчинът бай Хасан, пък неговия зет бил Том Ханкс, който играел източноевропеец в някакъв филм (всъщност “Терминалът”) и говорил от време на време на развален български. Стоянов пък се опитва да пише новата история с притчи.
Обаче изобщо не си дава сметка, че бай Хасан може и да се просълзява, когато го вижда за пръв и последен път, обаче изобщо не е известно какво се крие в сърцевината на неговата памет.
Между другото, същият Стоянов изрече и една сантиментална неистина: “След като си служил пет години, след като си загубил избори, (трябва) да се огледаш и точно както след като си служил военната служба, да видиш кое ти подхожда най-много. Сега, друг е въпросът, че у нас се създаде една, наричам я политическа класа, хора, които им се ще да служат непрекъснато”.
А хората помнят, че той се опита по най-комичния за един бивш президент начин да се върне в политиката - стана депутат от СДС, сетне за кратко оглави партията, още по-сетне имаше разправии в един софийски район, откъдето го изхвърлиха и щеше да се стигне до ръкопашни схватки.
Това е известно. Но в България то спокойно може да бъде представено и като висок етичен жест. Започвам да си мисля, че може би тези хора наистина не помнят онова, което ги е наскърбило по някакъв начин, паметта им не задържа нищо, което ги унижава.
Няма дебат - не може и да има, когато всеки използва историята, както намери за добре, за собствените си нужди. По най-примитивния начин. Така използват и днешния ден. Говорят срещу изборния туризъм, променят закона - а пращат в Кърджали 3000 души българи, за да изберат човека на ГЕРБ.
Тези хора отдавна не се интересуват как изглеждат във вашите очи, те просто разговарят помежду си. Днешното публично говорене е точно това - словесно дърлене в един затворен кръг, публичността всъщност е привидна.
Дори кинжалите, които размахват един срещу друг, са книжни и напълно безопасни.
Между другото: какво стана с онзи нож, който някой размахваше пред джамията?
Нито една телевизия не се заинтересува повече от него. Само дето етнически мир не се пази по този начин. Това е все едно да гушнеш пепелянка в пазвата си. Този дребен детайл също подсказва, че и телевизиите изобщо не се интересуват от истинските заплахи.
Парламентарните декларации са само дежурен аксесоар, някаква мокра кърпичка за изтриване на лекета, която обаче само разлива петното. Част от обичайната бъбривост. Ако някой издаде сборник с парламентарните декларации през последните 20 години, това ще бъде антология на зле прикритото равнодушие, набор от думи без особена тежест и последици. Това също изтощава не само езика, изтощава и самата история.
Декларациите са рахитичната продукция на парламента. Той се оживява само когато дебатът се пренася на терена на личното. Тогава всякакви съображения отпадат. В последния парламентарен контрол без никакви угризения депутатът от БСП Стойнев намеси и бащата на просветния министър, понеже онзи уволнил някаква симпатизантка на БСП. Ето как: “Вашият баща и досега ходи на работа на “Позитано” и не е уволнен”. Игнатов остана смаян. Понеже още не е разбрал, че личното е енергията на българския дебат.
А външният министър заявил, че в продължение на 50 години България е била пример за етническа и религиозна толерантност. Къде, в кое посолство на Запад се е крил Младенов при високопоставения си баща, та не знае, че България изобщо не е пример за етническа толерантност. Българският народ - да! Но България задълго още ще остане в представите на света като страна, която е упражнила в края на 80-те години истински геноцид. Дори руските комунисти в ония години бяха придобили човешки вид.
Тези хора се държат не като държавници, а като чиновници, които чакат обедната почивка, за да треснат табелата “Затворено” в лицето на Историята.
Виждал съм с очите с в завод “Китка” в Нови пазар нещо, което бе по-позорно от звездите, които нацистите са принуждавали да носят евреите. Някои турци там имаха табелки с новите си български имена, за да не ги забравят, а и да знаят как да се обръщат към тях останалите работници, за които това също бе непоносим гледка.
Сега най-правоверните в ония години лепват с лекота етикета “фашист” на някой.
Дори Цветанка Р., която обичайно прелива от бъбривост, се отчая от Станишев. Ако някой е слушал разговора й по-миналата неделя с Бойко и тази със Станишев, ще реши, че живее в две различни държави. Този тип празнословни рандевута вече нямат никакъв смисъл. Спасението е в някакъв нов жанр - може би “Очна ставка”, тъкмо ще има и физически любезности.
Станишев и той коментира казаното в “Уикилийкс” за Бойко, но да не бърза да се радва, понеже ще дойде и неговият ред. И изобщо всички цитират като папагали този сайт. А той е най-тежкият компромат, който е изготвян някога срещу САЩ. Не е лошо местните ситуационни американофили (по Пантев) да имат предвид това.
Онези, които се прехласват прекалено по нашите сериали, не е лошо да хвърлят по едно око на продукцията на FOX CRIME.
Ето ви един диалог, който има връзка с казаното дотук.
Един от героите споделя, че пътува. “Накъде?” - го питат. “Без конкретна цел” - отговаря той. “И как тогава ще разбереш, че си пристигнал?”
Как изобщо нашите политици разбират, че са пристигнали някъде?
Последната ми дописка постигна рекорда за тази рубрика - над 56 хиляди прочитания. В годините преди 10 ноември 1989 година това щеше да бъде повод да разкарат вашия дописник. Как щяха да го направят? И как биха го направили днес?
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=910724
Статията е на Кеворк Кеворкян...Жестока..:)
ОтговорИзтриване