Защо да съм мил?

Боли в студа на моята усмивка.
Е, да – скъперник съм на ценното си време.
И в миг безсилие глаголите ти стихват,
защото всъщност не ми дреме.

Аз не ти нося надвечер цветя,
не ти пиша и влажни поеми,
от дъха ти студен като лист не трептя,
и не държа да си лягаш само със мене.

Знам, че изобщо не ти се обаждам,
че рядко... че никога не чакам до късно.
За мене едва ли си толкова важна,
щом усмихнат до зъби с ръка те отблъсквам.

Хич не ми идва на ум да ревнувам.
И няма във мене и капчица свян -
к’во като нощем като майка будуваш
докато допълзя кален, ядосан, пиян?

Изобщо не моля, за нищо не страдам,
по принцип не вярвам във теб и във нас
и се будя до теб с главобол и досада.
Ти нямаш над мене никаква власт.

Дори не целувам докато се любим,
не те и прегръщам докато спиш.
Рядко споделям със тебе ума ми,
и откровено нехая, когато мълчиш.


Аз защо ли мълча? Ти нямаш идея...
че всъщност болезнено чак те обичам.
“Само ти ми остана!” да кажа – не смея,
защото пясъка в ръцете ми ехидно изтича…

Защо да съм мил? Ако имаш представа -
ти ще си отидеш… И знаеш това.
Но аз те разбирам защо си такава.
И не те обвинявам – нали си жена